ДЕНИЦА МАНОВА

Новите предизвикателства пред България
в стремежа й за членство в Европейския съюз и НАТО

Днес членството в Европейския съюз се е превърнало не само в модерна тенденция, а и в практична необходимост. Членството в ЕС на България е не просто необходимо, то е задължително. И България не просто трябва да го осъществи, тя го заслужава. Да направим един мислен скок назад и да се върнем във времето, когато на стария континент са “лъскали саби и щитове”: в периода между 7 и 14 век. С едно прекъсване за по-малко от 2 века, нашата държава неотменно е била сред тези, които са давали облика на Европа. Първата славянска държава, приела християнството и първата, приела славянската писменост и разпространила ги и сред другите славянски страни, едва шестата държава със собствена патриаршия, държава, която неизменно е била ключов фактор в Югоизточна Европа, а по времето на цар Иван Асен II - и европейският лидер... Ние не просто сме били част от Европа, ние сме били сред факторите, създавали културата, цивилизацията и цялостния облик на Европа. През 717 г. хан Тервел успява да разгроми арабите край Константинопол и да спре нахлуването им в Европа - битка, която по успех се равнява само на победата над арабите на франкския крал Карл Мартел. През 1393 г. България, уви, не успява да се справи с нашествието на османските турци, но падайки жертва, спира нахлуването им дълбоко в Европа...

Нима България не заслужава да бъде сред европейските народи, радващи се на членство в най-престижната и мощна европейска организация? Едва ли някой би отговорил по друг начин, освен с “да”.

А какво правят днес нашите управници? Стремят ли се достойно да извоюват полагащото ни се място? Тук, опасявам се, отговорът е различен от “да”. Разбира се, по медиите непрекъснато се тръби колко успешна е водената политика. Но подмяната на приоритетите на България не се признава от управляващите. Всички правителства гръмко обявяват, че тяхна приоритетна цел е европейското и евроатлантическото членство на България. И двата приоритета - НАТО и ЕС, би трябвало да се следват, но без единият (в случая НАТО) да измества и дори да застрашава другия (ЕС). А именно на това сме свидетели през последните месеци. И колкото и външният министър Соломон Паси да убеждава хората, че това не е така, те виждат и чуват изявленията на редица европейски лидери по въпроса. Войната в Ирак накара българските управници за съвсем кратък период да кажат толкова прибързани и необмислени неща, колкото вероятно са казани накуп за целия период на последните 13-14 години. А необмислените приказки могат в голяма степен да застрашат постигнатото дотук. Все пак в края на миналата година България регистрира един не лош резултат (не лош като се има предвид загубеното преди това време). След безспорно важната покана за членство в НАТО и след оценката на Европейската комисия в редовния й доклад, че България е действаща пазарна икономика, страната ни получи очакванато и от срещата на Европейския съвет на 12 и 13 декември 2002 в Копенхаген. В заключителната декларация от историческата среща на върха, на която ЕС се разшири с 10 нови страни, по отношение на България и Румъния се казва: “Следвайки заключенията на Европейския Съвет в Брюксел и в зависимост от по-нататъшния прогрес в изпълнението на критериите за членство, целта е да се приветстват България и Румъния като членове на ЕС през 2007 г. Съюзът потвърждава, че преговорите за присъединяване с тези страни ще продължат въз основа на досегашните принципи и всяка страна ще бъде оценявана по собствените й постижения”. На двете страни са дадени пътни карти с ясно формулирани цели. ЕС увеличава значително предприсъединителните помощи. За България е предвидено през 2004 г. да получи 368 млн. евро, през 2005 г. - 399 млн. евро и през 2006 г. - 430 млн. евро.

Всичко горепосочено безспорно е добра база, на която да се стъпи за по-нататъшен прогрес. Обаче винаги актуалната за България дума “но” може да се употреби и тук. Наскоро френският вестник “Le monde” написа следното: “С поглед, обърнат към Съединените щати, Румъния чука на вратата на Европейския съюз”. С не много по-различното си поведение, България също би могла да си навлече подобни критични коментари. Всички си спомняме злъчните думи на френския президент Жак Ширак относно позицията на България и Румъния във връзка с кризата и впоследствие войната в Ирак. Отговорната и балансирана позиция на българския президент Първанов остана в сянката на еуфоричната подкрепа на правителството ни за Съединените щати. А въпросната позиция на правителството не беше приета радушно от по-голямата част от европейските ни партньори. Вярно е, че подобна на нашата политика имат и останалите източноевропейски страни, а позицията на някои от тях дори е още по-крайна. Но трябва ли непременно да сме част от цялото?! Не бива да забравяме, че България се стреми да стане член на Европейския съюз, а не щат на САЩ. Сякаш не разбираме, че с настоящата си линия на поведение “олекваме” в очите на другите. Сякаш нашите управници са забравили как само преди малко повече от един век са действали нашите възрожденски герои като Васил Левски, Георги Бенковски и др., чиито патриотични, всеотдайни и целенасочени действия са предизвикали събитията, довели до възстановяване независимостта на България след 5-вековно отсъствие от картите. Макар тогава все още да не е имало държава, те са се държaли като истински държавници: честни, достойни, смели и ръководещи се от българския национален интерес. A дали начинът, по който техните наследници днес преследват българския национален интерес, е оптималният? Не рискува ли България много с недостатъчно балансираната си позиция?

През февруари 2003 г. политическият коментатор на вестник “Liberation” Ален Дюамел написа: “Като се вземе предвид факта, че 10-те държави, които трябва да бъдат приети в ЕС през следващата година, държат повече на солидарността си със САЩ, отколкото на проекта за обединена Европа, тогава в името на какво трябва да бъде ратифициран договорът за тяхното присъединяване? Гласувайки отрицателно в Европейския парламент, Франция би могла да блокира разширяването”. Е, Франция не го направи и, слава Богу, защото подобно действие неминуемо би отложило и нашето очаквано през 2007 г. присъединяване към ЕС. На 9 април 2003 г. Европейският парламент даде зелена светлина на разширяването на ЕС с 10 нови членове през май 2004 г., след като одобри десетте резолюции за присъединяване на Чехия, Полша, Унгария, Словакия, Словения, Литва, Латвия, Естония, Кипър и Малта. А на 16 април в Атина бе подписан и Договора за присъединяване на 10-те страни към ЕС. И макар че България и Румъния са получили датата 2007 г. за присъединяване, те едва ли могат да бъдат съвсем спокойни. Срещата в Атина завърши с декларация относно актуалния въпрос за Ирак, в която ЕС поиска ООН да играе централна роля в икономическото и политическото възстановяване на Ирак. Така че, България не би могла да си позволи да играе друга, освен балансирана роля, по отношение на кръстосването на шпаги за Ирак. Твърде щекотлив беше въпросът и за Международния наказателен съд (МНС). За щастие, в този случай България не последва “примера” на Румъния и зае подобаваща и достойна позиция.

Накрая може да се отбележи, че за бъдещото ни членство в ЕС трябва да се работи упорито и професионално. Изказванията и позициите по най-различни поводи не бива да рискуват забавянето на изпълнението му. И не трябва да забравяме, че позицията на страната ни трябва да бъде балансирана и достойна, защото в противен случай, ако изгубим самоуважението си, и другите ще изгубят уважението си към нас. А в ЕС трябва да влезем с гордо вдигната глава, като държава, която винаги е била, е и ще бъде част от европейското семейство.

© Деница Манова, 2003